Най-/не/изгодната сделка в живота ни: Домашният любимец?!

Първата осъзната мечта, за която си спомням от не толкова далечното ми детство, беше да имам куче у дома.

Най-чистата любов.

Моята майка е сред родителите, които правят всичко по силите си, дори и повече, за да помогнат на децата си да се чувстват добре. Но дали заради манията ѝ за чистота в къщи или страха от болести, които можеха да пренесат, домашните животни и/или паразитите по тях, беше напълно категорична:

"В къщи домашен любимец няма да има!" 

Оправдавам я до някъде, защото медицината и превантивните мерки, за домашни любимци не бяха такива, каквито са към днешна дата.

Като върна лентата назад, си спомням за мнимо, ухапване от кърлеж, което ми причини Марсилска треска /отравяне на кръвта/, която лекарите откриха, на един много късен етап, заради което и едва не умрях.  Парадоксът: Това, от което се страхуваше майка ми, ни се стовари в най-силна степен и то без домашен любимец /виновник/ за това.

И аз като други деца в миналото съм прекарал много лета на село, където до някъде усещах какво е да бъдеш обичан от куче, защото баба и дядо имаха дворни кучета, те пък всички до едно: 

Уникална порода, защото с поколения на ред, бяха събирали колорита и индивидуалността на много породи кучета в еднo 

/не, няма да ги нарека помияри/.

Пораснах, заживях самостоятелно и съвсем очаквано беше да изпълня детската си мечта. НО любовта ми към пътуванията беше по-голяма. Осъзнах, че няма да е честно да прехвърля отговорността за гледането на кучето ми на други хора. Примерих се с мисълта, че няма да имам любимец в къщи.

И така докато един ден, приятелката ми не започна да ми продава идеята, да вземем кучето им Мачо /Кане корсо/ при нас „за малко“. 

Разбира се, щом беше за малко, си казах какво толкова?! 

Идването му съвпадна и със счупването на крака ми /за който имах "33" причини да съжалявам, но това е друга интересна история/.

Аз, счупеният ми крак и Мачо 24/7.

И така двамата с Мачо прекарвахме 24/7 време заедно, аз имах куче, в смисъла, в който винаги съм мечтал.

Ако човек не го е изживял, няма как да опиша любовта и емоцията, която получавах, няма как да пресъздам усещането да бъдеш гледан от очи, за които ти си всичко и които те обичат въпреки всичко. 

Какво е да отвориш вратата на дома си и да виждаш, че прибирането ти е най-хубавото нещо което му се случва. Не мога да опиша и какво е, той да идва и буквално да се сгушва в теб щастлив, че си до него. 

Когато заспивах на дивана, винаги със събуждането си той е до мен.

Въпреки счупения си крак, с Мачо се разхождахме и от където и да минавахме , той не оставаше незабелязан, а заради спокойния си характер и любовта му към хората и непогален.
Бих казал, че до известна степен, Мачо е и звезда, тъй като присъства в много от снимките в социалните мрежи на доста близки и приятели.

С Мачо на кафе: не се отделя от мен дори и там.

Лятото заминахме на морето, по стечение на обстоятелствата живяхме в хотел и нямаше как да го вземем с нас. Колкото и да не искахме,оставихме Мачо там от където и го взехме.

Срещите ни с най-обичащото да обича куче намаляха, но всеки удобен момент прекарвахме заедно с него и сина му Грей. Не бих казал, че ги виждах толкова често колкото ми се искаше, но дори и в забързаното и понякога напрегнато ежедневие, аз знаех, че те са там и мога да презаредя от любовта им, когато реша.

Сина на Мачо: Грей

Дойде и обаждането с новината, че Мачо не е добре и спешно трябва да бъде опериран. Мислите си, че лекарските грешки породени от ненавременните им решения водят до фатален изход само при хората?

-  Е, имам новина за Вас, нищо по-различно не се случва и при животните. 

Когато научих, че Мачо е починал по време на операцията трябваше да бъда силен. Нямах право да бъда слаб, аз бях живял с него няколко месеца, а хората които са живели с него 9 години? - Не исках да знам какво изпитват те.

На следващия ден отидохме да вземем тялото му от клиниката, за да го погребем подобаващо. Когато го видях безжизнен, не можех да бъда повече силен… Трябваше да се върна до рецепция за да платя неуспешната операция, не помня какво ми говориха момичетата там, но помня че не можех да отроня нито дума, сълзите ми капеха върху документите, които разписвах и нямах търпение просто да изляза.

Няма да влизам в подробности за останалите ужасни часове по сбогуването ни с Мачо.

Ще споделя само въпроса, който си задавах през цялото време:
Защо е толкова несправедлив живота и тези същества са за толкова малко време до нас?

Отговорих си: 

Няма човек, който да заслужава това щастие за цял живот!

Мога да сравня взимането на домашен любимец у дома, като сключване на сделка с дявола, получаваш огромно щастие и безрезервна любов, но знаеш, че това е за определен срок, след който заплащаш огромна емоционална цена.

Предполагам хората с любимци, които сега четат, ще се замислят отново върху това, за което не искат да мислят: Срокът на щастие, който изтича. Към тях и към хората без домашен любимец е:

Съветът ми:

Взимането на домашен любимец у дома прави живота Ви приказка, с него няма да има значение на каква позиция сте на работа, колко лични или служебни успехи или неуспехи имате. Ще бъдете обичани безрезервно. За съжаление, тази приказка никога не е с щастлив край, но ще е пълна с щастие, през цялото време. Изживявайте пълноценно всеки подарен Ви с тази любов ден и не съжалявайте, когато всичко свърши, 

радвайте се, че сте от късметлиите, които са го имали.

                                                                                                        DivDimitrov

За още от мен:

 FB:     DivDimitrov

 Instagram:     DivDimitrov

В памет на Мачо,
кучето, което обичаше да обича.